ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Има ли кой да каже „да, така е…“ и да повтори с положителност (и с убеденост) цялото това дълго изречение по-горе? И не само да го повтори, но и да го продължи, като се докосне до всички други неща, които ни вълнуват днес?
Ако ти, скъпи читателю, си този, който ще го стори, спокойно можеш да не четеш нататък. Няма да ти е интересно.
Това, което днес ме вълнува, е: какво става?
Какво става с нас, с нашето общество, с нашата хубава страна, с нашето бъдеще?
И понеже наскоро една високопоставена личност на среща със студентите по случай техния празник каза, че тези млади хора на Десети ноември са били едва десетина годишни, нямало как да помнят какво е било преди това и щели да живеят в „новото демократично общество“, много бих искала да му отвърна, че народната памет не е еднодневка. И да не се надява, че те няма да правят съпоставки между „преди“ и „сега“, и че при тези съпоставки няма да откриват в какво са ги излъгали. Не, не става дума за носталгия. Става дума, че „новото демократично“ не ни направи нито по-щастливи, нито по-богати, нито по-културни и цивилизовани, нито по-свободни. Десет години са прекалено дълъг срок, за да бъде наричан „преходен период“, следователно отдавна вече сме в демокрацията. Дали тя ни харесва, всеки може да си отговори и сам. А тук се питам: какво става с …
А МОИТЕ ВАКАНЦИИ ...
На двора заедно с децата от съседните къщи разигравахме весели пиески за принцове и принцеси, правехме си кукленски къщички в нишите на прозорците към мазетата, и за ужас на маминка си, аз прибирах бездомните котета, които свити в някоя недосегаема дупка – под купчина дъски, или някъде сред храстите, мяукаха тъй сърцераздирателно! Вечер възрастните ни водеха в детския парк на Морската градина, за да ни поглезят с някой сладолед и люлеене на люлките и въртележките. Докарани с лачените си обувки и красивите си пъстри рокли, изкъпани до розово след като цял ден бяхме правили кюфтета от кал и бяхме обикаляли като „стражари и апаши“ прашните и потънали в паяжини тавани, се чувствахме на седмото небе, ако вместо да вечеряме вкъщи, ни водеха на ресторант в „Казиното“, на лятно кино или просто на разходка. Пристъпяхме важно край блеснали сергии за сироп ( децата – напред, възрастните – след нас, за да ни виждат) и само се ослушвахме да чуем дали маминка няма да каже: „Евгени, я да им вземем по едно сиропче. А, деца, искате ли?“
Тогава, научени, че не е прилично човек веднага да приема подобно предложение и че по-възпитано е първо да откажем, но същевременно разпъвани от желанието да ни почерпят, свеждахме очи и отвръщахме тихо: „Ами… може.“ Сутрин маминка Райна ни будеше точно в седем и половина. В осем вече бяха закусили и с подредени в сламените чанти принадлежности за плаж, шляпахме с босите си крака по асфалта към Морската градина. Да ходим боси не беше нещо необичайно, пък и не бяхме единствените. Родителите ни казваха, че това било по-здравословно, но сестра ми се съмняваше дали не е за да икономисат някой лев. Точно в единайсет трябваше да сме вече вкъщи. Вземахме по един душ, отивахме или за хляб,или до зарзаватчийницата, после обядвахме върху снежно-бялата покривка и – в кревата, застлан с идеално изгладени, колосани, хладни чаршафи, които просто искряха от чистота.
– Може да не спите, ако искате – четете книжка, но след плаж трябва два часа да почивате – нареждаше майка ми.
В четири часа вече бяхме свободни да излезем да играем на двора…
В събота и неделя имаше сутрешни детски прожекции в кино „Благоев“, затова ходехме да гледаме руски и китайски „мул-ти-пли-ка-ционни“ (уф, направо да ти се върже езикът на фльонга!) филми. Но само след като си бяхме свършили другите задължения. Ако не успеехме да забършем праха по мебелите, паркета и цветята или да лъснем всички обувки така, че „муха да кацне – да се разчекне“, просто изпускахме прожекцията.
Мама и татко често ни водеха на представленията от фестивала „Варненско лято“ (Ах, „Кармен“! Ах, „Бал с маски“!), или на кино (Ах, „Клетниците“! Ах, „Триумфалната арка“! Ами „Фанфан-лалето“? Или „Троянската война“? О, и „Тримата мускетари“, и „Парижките потайности“, „Парижката Света Богородица“, „Балада за войника“, „Летят жерави“…)
В онзи дом нямаше телевизия, нямаше видео, нямаше кабел. Нямаше магнетофони, нямаше касетофони, компакт-плейъри. Нямаше компютърни игри, нямаше покер-автомати.Нямаше дори дъвка, а вместо кока-кола, за която никой дори не беше чувал, имаше мляко с два пръста каймак.
„Казарма!“ – ще кажете. Попитайте обаче някой мъж, който е минал през казармата, не е ли тя умален вид на действителността?