ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Има ли кой да каже „да, така е…“ и да повтори с положителност (и с убеденост) цялото това дълго изречение по-горе? И не само да го повтори, но и да го продължи, като се докосне до всички други неща, които ни вълнуват днес?
Ако ти, скъпи читателю, си този, който ще го стори, спокойно можеш да не четеш нататък. Няма да ти е интересно.
Това, което днес ме вълнува, е: какво става?
Какво става с нас, с нашето общество, с нашата хубава страна, с нашето бъдеще?
И понеже наскоро една високопоставена личност на среща със студентите по случай техния празник каза, че тези млади хора на Десети ноември са били едва десетина годишни, нямало как да помнят какво е било преди това и щели да живеят в „новото демократично общество“, много бих искала да му отвърна, че народната памет не е еднодневка. И да не се надява, че те няма да правят съпоставки между „преди“ и „сега“, и че при тези съпоставки няма да откриват в какво са ги излъгали. Не, не става дума за носталгия. Става дума, че „новото демократично“ не ни направи нито по-щастливи, нито по-богати, нито по-културни и цивилизовани, нито по-свободни. Десет години са прекалено дълъг срок, за да бъде наричан „преходен период“, следователно отдавна вече сме в демокрацията. Дали тя ни харесва, всеки може да си отговори и сам. А тук се питам: какво става с …
КИНОТО
Това беше много особено кино. Имаше два салона. В единия прожекциите започваха в четните часове, а в другия – в нечетните. Но там човек можеше да влезе в средата на прожекцията, за разлика от другите кина да изгледа първо края , а после началото, и ако иска, да си тръгне след като десет пъти е изгледал всичко. Само че не се прожектираха игрални филми, а няколко късометражни. Например, един документален, един анимационен, един научно-популярен, пак документален и пак анимационен. Може би тук , както и от научно-популярните списания по-късно, научих много неща, дето човек обикновено определя с: „Някъде бях чел, че …“
***
Онзи високопоставен господин, който се радва, че днешните студенти няма как да помнят някои неща от „онова ужасно минало“, сигурно е гледал и „Тримата глупаци“, и „Умно село“, и „Маргаритката“. И сигурно ги помни. Но днешните млади не само няма как да ги помнят – те няма и как да ги видят. Нищо, че са на великия Доньо Донев, а не на Уолт Дисни. Или може би точно заради това?
Една млада и хубава госпожица в понеделник в осем и половина ни „представя“ по телевизията творбите на българската кинематография. И всички ние, които иначе ги обичахме, всеки път, вече повече от две години се питаме: „Тоя пък филм кой беше?“ Е, да, за две години видяхме и по нещо по-така; „Тютюн“, „Таралежите се раждат без бодли“, „Маргарит и Маргарита“… От стотината показани за тези две години филми, почти осемдесет процента са слаби. Къде са: „Козият рог“, филмите по сценарий на Богомил Райнов, „С деца на море“, „Войната на таралежите“, „Васко Да Гама от село Рупча“, да не говорим за „На всеки километър“ (Божичко, каква ерес! Само за пенсионери! Глупости! Ха-ха!)? И къде е най-после онзи, великолепният, който излезе непосредствено преди Десети ноември „Да обичаш на инат“? В който главният герой руши, руши всичко старо, гнило, отвратително, корумпирано, некадърно, просташко, парвенюшко, низко… Толкова много неща като сега съществуващите, дето също трябва да бъдат пометени с булдозер! Затова ли не ни показват този филм? Страх ли ги е? Или ги е страх, че все пак повечето наши филми са стократно по-хубави от евтините американски екшъни, хорори, трилъри, драми и сапунени глупости. Да не би да си помислим, че сме българи! Да не би да си помислим, че можем повече от новия Голям брат. Пази боже да си помислим, че българската телевизия служи на българите.
Излезе един „Дунав мост“ и му се нахвърлиха като лешояди. Добре де, не е шедьовър, добре де, творците му само маркират проблемите, без да демонстрират колко ги боли за тях. И какво от това? Да не би в „Батмън“, „Дързост и красота“, „Спасители на плажа“ и… да не изброявам повече, творците да ни занимават с някакъв сериозен проблем и да ни демонстрират сериозно отношение към него? Българското кино се нуждае от помощ, а не от лешояди.
Да сте виждали някъде видеотека, специализирана за български филми? Да сте виждали наскоро кино, където да се прожектира български филм? Да се рекламира, например, „След края на света“? Дето получава награда….Е, не позлатен „Оскар“, но поне скромна кристална пирамида…Ах, да, забравих за „Данъ Коловъ“! Браво на българските кинотворци и най-вече браво на (досещаме се кои са) техните спонсори!
Да, у нас няма проблеми, значи, няма сценарии, у нас няма режисьори, нито артисти, и най-вече няма пари. Чудно ми е тогава защо има толкова много частни мерцедеси. Не се питам какви филми гледат тези, които се возят в тях. А колкото до музиката, която слушат, чувам я. И тя се казва „чалга“.
Не, и проблеми има, и тънещи някъде в прах сценарии, и мизерстващи режисьори, и артисти, и пари има. Друго няма. Дух! Е, как да има, когато вместо на знамето ни да пише; „Чиста и свята република“ незримо плющи надписът: „Всичко за продан“!