Бъдеще неопределено (6)

Ако някой, освен нашите управници, ми каже, че обществото ни в момента живее нормално, че си имаме работеща промишленост, живо селско стопанство, процъфтяваща култура, напредничаво образование, безупречно здравеопазване, че повечето хора са от средната класа, че няма кой  знае каква престъпност, че наркоманията не е заплаха за младото поколение, а пенсионери спокойно доживяват старините си,като обикалят света и почиват в санаториуми, съм готова веднага да сложа тук точка, и вместо да си вадя очите пред компютъра, да си грабна въдиците и да се изнеса някъде на зелено.

Има ли кой да каже „да, така е…“ и да повтори с положителност (и с убеденост) цялото това дълго изречение по-горе? И не само да го повтори, но и да го продължи, като се докосне до всички други неща, които ни вълнуват днес?

Ако ти, скъпи читателю, си този, който ще го стори, спокойно можеш да не четеш нататък. Няма да ти е интересно.

Какво става с нас, с нашето общество, с нашата хубава страна, с нашето бъдеще?

И понеже наскоро една високопоставена личност на среща със студентите по случай техния празник каза, че тези млади хора на Десети ноември са били едва десетина годишни, нямало как да помнят какво е било преди това и щели да живеят в „новото демократично общество“, много бих искала да му отвърна, че народната памет не е еднодневка. И да не се надява, че те няма да правят съпоставки между „преди“ и „сега“, и че при тези съпоставки няма да откриват в какво са ги излъгали. Не, не става дума за носталгия. Става дума, че „новото демократично“ не ни направи нито по-щастливи, нито по-богати, нито по-културни и цивилизовани, нито по-свободни. Десет години са прекалено   дълъг   срок,   за   да   бъде   наричан   „преходен  период“, следователно отдавна вече сме в демокрацията. Дали тя ни харесва, всеки може да си отговори и сам. А тук се питам: какво става с …

Ах, как подскачахме и ръкопляскахме двете със сестра ми, когато татко донесе вкъщи телевизор! През шейсет и втора година в цялата ни огромна кооперация имаше само един телевизор. С Теди ходехме да гледаме „детското“ (телевизията излъчваше само в понеделник, сряда и събота) у съседите отсреща – двама фини възрастни хора – тя рускиня, той българин. Те имаха ангорски заек кажи-речи на техните години, който едва пъплеше из апартамента. Имаха и син, но той отдавна беше офицер и живееше другаде.

Двамата старци наистина бяха много мили и всеки път, когато детското свършеше, ни черпеха с локумче и ни намекваха, че можем да останем да гледаме и следващото предаване. Но понеже мама и татко също всеки път преди това ни подсещаха да не се заседяваме, ние чинно си тръгвахме, безкрайно натъжени, че си нямаме телевизор вкъщи.

И ето, че баща ни най-сетне донесе и сложи върху шкафчето в хола един телевизор с огромен за тогавашните разбирания екран, под който възторжено диагонално пишеше „Опера“.Предавания имаше не всеки ден, освен това те бяха само вечер, когато не бяхме на училище, научили си бяхме домашните, бяхме си поиграли на двора (и то, ако майка ни успееше да ни откъсне от книгите с думите: „Стига сте чели! Излезте малко на въздух!), тренировките по плуване бяха минали, а на английски щяхме да сме чак след обед на другия ден.

Никой не ни забраняваше да гледаме телевизия – е, не след девет, разбира се, но с изключение на детските предавания и то не всички, и игралните филми, които пък бяха след девет, не виждахме нищо интересно.

Веднъж попитах баща си:

– Защо по телевизията не дават само филмчета? Нали тя уж е кино за вкъщи?

– Много се лъжеш – каза той. -Телевизията е средство за масова информация, а не средство за масово забавление.

И все пак… От онова време си спомня многосерийната „Сага за Форсайтови“. Които нямаха телевизор, ходеха при други, дето имаха, и в такива вечери софийските улици опустяваха. Както сега – по Световното. Само че причината беше друга, сценарият – друг, героите на екрана – други. Мотивът да вперим очи в телевизора бе друг и това, което оставаше в душите, беше много по-различно от еуфорията, съпровождана с виковете: „Бъл-га-ри! Ю-на-ци!“

По същото това време четирите дългокоси момчета от Ливърпул вече бяха превзели световния радиоефир. За да ги слушаме, двамата с братовчед ми Николай (тогава ученик в Електротехникума „Киров“ и страшно запален техен поклонник) трябваше да въртим копчето на приемника докато открием Би Би Си. За да ни предпазят от порочното влияние на „упадъчната западна култура“, нашите медии изобщо не ни предоставяха достъп до творбите на тези гениални момчета, а ефирът се раздираше от писъците на мощните заглушители, за които обаче Би Би Си беше недосегаема. Веднъж между влудяващите : „She loves you“ и „I saу уеs, уоu sау nо“ по тази радиостанция чух коментар, в който журналистът обясняваше колко лошо било строителството в социалистическа България – покривите течели, мазилката падала, апартаментите били грозни…

Коментарът ми направи много силно впечатление първо, защото явно съм си впечатлителна и второ, защото поради същата тази впечатлителност, когато се движех из квартала, в който живеех, из така наречения „Коньовица“, ми беше мъчно да гледам и течащите покриви, и опадалата мазилка, и грозните, сивкаво-кафеникави кооперации с тесни прозорци, провиснало по балконите пране и занемарените дворове. И макар, че почти не виждах да се строят нови блокове, вечерта, когато всички се събрахме на вечеря както винаги точно в седем, докато се хранехме тихо, реших да кажа на масата какво съм чула.

Баща ми ме изслуша внимателно и само сви рамене.

– Добре де, татко, не е ли вярно? – настоях аз.

– Вярно е. Само че причината за лошото строителство не е в това, че България е социалистическа, а в това, че строителите, понеже са дефицитен кадър, не си гледат работата както трябва. Докато там, ако някой не си гледа работата както трябва, остава на улицата и умира от глад. А тук хляб има за всички. Освен това, задаваш ли си въпроса: „Какво ги вълнува Би Би Си, че строителството в България е
лошо? На тях нали им строят добре? Защо трябва да ни обясняват колко лошо се строи у нас?“ А? Как мислиш? Знаеш ли изобщо какво е това Би Би Си?

– Английска радиостанция.

– Добре де, като е английска, защо предава и на български?

– Тя предава на всякакви езици.

– Да, но за различните страни коментарите са различни. Като предава на немски, не обяснява за българското строителство. А защо предава на различни езици? Изобщо, задавай си по-често въпроса „защо?“ Много е полезно. Той първо ти създава главоболия, но след това ти избистря ума. Защо, например, господата от Би Би Си не казват, че въпреки качественото строителство у тях, там, за разлика от тук има стотици бездомни? Защо не ти обяснят защо у тях, за разлика от тук, има безработни – тоест хора, на които децата им тази вечер ще си легнат гладни и не се знае кога ще опитат такива кренвирши, каквито ти сега побутваш в чинията си?

Усещах как полека го обзема някаква тиха ярост. Но той продължи:

– Защо не ти кажат колко струва при тях да се изучиш не само за адвокат или лекар, ами дори до осми клас? Колко струва да си купиш книгата с любими приказки, която тук се продава за стотинки? Колко струва един преглед в поликлиниката, който тук е безплатен? Има ли там безплатни летни лагери за децата им? Е, и тук не е чак безплатно, но на нас с майка ти ни удържат толкова символични суми от заплатите за така наречения фонд СБКМ, че мащабите са просто несъпоставими…

Баща ми въздъхна и като овладя обхваналото го негодувание завърши:

– Изобщо, колкото повече си задаваш въпроса „защо?“, толкова по няма да могат да ти внушават свои възгледи и да те карат да ги приемеш безрезервно.Не е
нужно непременно да си пробиваш пътека там, където вече е разчистен широк път, искам да кажа, че на много от въпросите мислителите са отговорили и има неоспорими истини, които можеш да вземеш наготово. Като питагоровата теорема, например. Но не бива да се оставяш да те разколебават в нещо, в което си вече твърдо убедена.

Изглежда беше преценил нивото на убежденията ми правилно. Защото все пак не бях още зрял човек, а една хлапачка на осем години, която може да е убедена, както впрочем и всеки човек, само на равнището на информацията, с която разполага. А моята идейна убеденост (вече в съвсем философския смисъл) бе стъпила върху една простичка основа. Не само върху стремежа към справедливост, който ми бяха внушавали прочетените книги и изгледаните филми, а и върху нещо съвсем реално – нещата, които ми бе разказвала моята баба за живота си преди Девети септември.

Интересно е, че в нашето семейство цареше една особена атмосфера, която формираше в мен търпимост, толерантност и стремеж към по-широко възприемане на света, и то съвсем без да е съществувала подобна цел. Това беше многоезичието. Баба ми разговаряше с децата си на гръцки (защото макар и родена в Цариград, бе дъщеря на търговец от Гръцка Македония), майка ми разговаряше с децата си на руски, а баща ми, който знаеше, естествено, и гръцки, и руски, а после научи и английски, държеше на чистотата на българския език (и не само на него), и не само защото това бе негова професия.

След много години братовчедка ми, любимата ми, благородната и любознателна Светлана, която, ако трябва да определя само с две думи, те ще са „доброта, та чак святост“, разговаряше с втория си мъж на полски, с третия на холандски, а сестра й – братовчедка ми Мими, разговаряше с децата си на английски, докато същевременно децата на сестра ми учеха немски и испански.

Е, това може да се случи само на Балканите, и ако някой реши да спори по този въпрос, ще ми е интересно да го изслушам.

(… не е край …)