1844 – 1876
ТОДОР ДУШАНЦАЛИЯТА е най-големият човек, който село Душанци роди през миналия век и го даде на Родината. Той ще остане завинаги гордост не само на село Душанци, но и на цялото Средногорие. И колкото повече време ни отделя от тези героични дни и тази славна епопея, толкова повече ореолът около образите на нейните скромни и безпримерни герои по-ярко ще заблести. Образите на тези велики герои завинаги ще ни бъдат пътеводни звезди и ще сочат пътя на нашия народ към сияйните върхове. Един от тях, за който напомня само скромния надпис на паметника в Оборище и по няколко реда от старите книги за Априлското въстание е Тодор Душанцалията.
Този славен български син е участвал в борбата заедно с Каблешков, Волов и Бенковски. Бил е делегат на първото Велико Народно събрание на Оборище, като представител и отговорник за района на Копривщица, Душанци, Лъжене и Пирдоп. Той е бил и непосредствената връзка между революционните комитети на Копривщица и Клисура. Роден в Душанци и живял до юношеските си години в него, където завършил първоначалното си образование в килийното училище на даскал Костадин, Тодор бил надарен момък. Отличавал се от другарите си със своя пъргав и подвижен ум и многото си буйства, заради които даскал Костадин често го наказвал, но и много го обичал. От малък останал без баща и не можел да продължи образованието си.
Баща му Нейчо Тодоров Искров бил буден селянин. Нивите и ливадите му били малко. Затова той отпочнал абаджийство и търговия. Този занаят добре му потръгнал, но го отвел надалеч от родното село, от дом и семейство. Няколко пъти ходил до Филибе, Едирне, Истанбул. След това тръгнал изцяло като гурбетчия из Анадола. Тук се срещнал с други копривщенски гурбетчии и с тях се прехвърлил от Измир в Египет. По-трайно се установил в Кайро. И така, Нейчо Тодоров, увлечен в своята добра търговия, оставил младата си невеста със двете невръстни деца в село Душанци, а той тръгнал по широкия свят. В тези си лутания и борба за по-добър живот, далеч от родина и близки, лишен от семейство и деца, той изкарал шест години. Вече замогнал, дори позабогатял, но носталгията по роден край, мъката му по младата невеста и невръстните деца мира не му давали. Седма година от раздялата започвала, пък и хубава пролет наближавала. Търпението на младия чорбаджи съвсем се изчерпало. Накупил той скъпи подаръци, завързал две пунгии жълтици и тръгнал от Кайро обратно за Душанци. Пътуването по това време било доста трудно и опасно, особено от Цариград до Копривщица. Всичко вървяло добре. Повече от месец и половина пътувал. Когато стигнал Копривщица, дърветата цъфтели и гората зеленеела. Младият търговец се радвал като дете. Изпратил хабер на жена си и останал за ден в старинния град за почивка и нощувка, и да си уреди някои взимания-давания. Разнесъл писмата и хаберите от Кайро до Копривщица, раздал подаръците от своите другари. После наел кон и рано сутринта поел през връх Климаш за село Душанци. Бързал чорбаджи Нейчо, пришпорвал коня и горял от нетърпение по-скоро селото и своите близки да види. Конят бил як и неусетно изкачил върха. А когато превалил Климаш и климнал по стръмнината надолу, чудна гледка пред него се открила и селото се провидяло. Той сияел и радостта му нямала край. Искало му се да литне. Минал през гората и поляните на старинното Градище. Минал покрай Драгуловата чешма. Конят му понечил да си пийне, но Нейчо отново го пришпорил, по-скоро към дома да върви. Малко още, съвсем малко и той ще бъде под своя стряха, ще види близки и познати, и с дни ще им разказва за своите мъки и теглила. Ще им разкаже всичко, що е чул и видял за чуждите народи и далечни страни. Оставили някакви си два километра. Селото се виждало като на длан. Нейчо бил готов да хвръкне. През дългата поляна на Кашана, унесен в размишления, минал тръсом. „Ех, дали малкият Тодор ще го познае…“. Точно на последния завой се дочул зловещ глас: „Стой бе, гяур! Кой те тебе на този кон качи?..”. От храстите в изненада пушечен залп проехтял. На Нейчо чорбаджи допарило и притъмняло. Олюлявайки се, паднал напреко в яра и така освободил изплашения кон. Мечтите и надеждите били до този горски усой. Разбойниците на Чалтика и него ограбили и за злато затрили… Още преди обяд селото помръква от зловещата новина. Всичко българско в селото се свило и занемяло.
След тази тъжна история майката на Тодора била принудена да го даде ратай на турския бей. Един ден пасели добитъка на Дядова могила. Синът на бея и другите турчета постоянно го разкарвали да им завръща добитъка, а след това го ругаели, че бил гяурин. Болезнено било накърнено честолюбието на осъзнатия вече български патриот и той не можал повече да търпи. Набърже с бой се справил с бейския син и надменните турчета, тъй като бил много по-здрав и по-силен от тях. А хилавия бейски син свалил на земята и го завързал на кълбо. После със силен удар го блъснал от равната поляна на Дядова могила и завързаното турче полетяло по стръмния скат, докато стигнало пребито чак до реката Куфарита. Така той отмъстил за убийството на баща си и за многобройните ругатни.
След това за Тодора вече нямало повече място в Душанци. Турци те го търсели под дърво и камък, за да го убият. Той бил принуден цяло лято да скита по съседните гори, където се свързал с някои от четниците на Дончо Ватах войвода. Като застудяло, те го приютили при копривщенските овчари по Азан, а зимата се прибрал в Копривщица. Там дошла и майка му, защото в Душанци за нея настанали много тежки дни. Клетата вдовица постоянно била ругана, че е родила бунтовник. За да избегне турската мъст, продала къщата си на Павел Стойчев Рибаров от Пирдоп и напуснала селото.
В Копривщица Тодор започнал да се учи за шивач абаджия. Но буйствата му не престанали. Скоро и тук той спечелва омразата на мюдюрина и заптиетата, и обичта на революционните копривщенци. За да го спасят от турската и чорбаджийската злоба, родолюбиви копривщенци го отвеждат с тях в Одрин и Цариград. В Цариград абаджийството му не провървяло, та започнал търговия. След това се прехвърлил в Египет – Кайро и Александрия. Там намерил бащините си приятели и с тях заработил добре. За няколко години се замогнал. Наред с това той възмъжал, запознал се с много хора и научил много неща. Интересувал се от международна политика и непрекъснато следял събитията на Балканите и в своя роден край. По това време из Египет сновели много българи, а най-вече копривщенци и затова Тодор бил добре известен с това, що става из България и най-вече по Средногорието. Още тук може би се запознал с Гаврил Хлътев (наречен по-късно през въстанието Георги Бенковски). Тодор Нейчов е бил близък на революционния кипеж в Средногорието, макар и много далеч от своя роден край. Той напуска Египет, при все, че имал състояние в Кайро. И преди началото на началото на въстанието, когато в IV революционен окръг идват апостолите Волов и Бенковски, той се връща в своя роден край. От Египет закупил със свои средства голямо количество сяра, която успешно пренесъл до Душанци за производство на барут. По това време в дебрите на Средна гора, на няколко километра от село Душанци в местността Бобьовица заработва подмолна фабрика за производство на барут, откъдето са били снабдявани средногорските въстаници. Когато турските власти го попитали какво има в сандъците, които той карал със себе си, той спокойно, дори свенливо отговорил: „Подаръци за сватбата и на булката ми. Ще се женя, бей ефенди!“. И действително, Тодор е бил на тридесет години, време му било да се ожени, но сватбата отлагал за след победата. Първо се готвел за голямата сватба, както тогава наричали настъпващото въстание…
Още с пристигането си, той се свързва с Тодор Каблешков, а след това с Панайот Волов и Георги Бенковски. Влиза в състава на Комитета и започва бурна революционна дейност. Обикаля съседните селища и подготвя селяните за предстоящата борба. Заради тази му трескава и всеотдайна дейност, революционният комитет в Копривщица е единодушен: Тодор Душанцалията трябва да ги представлява на Оборище.
Като делегат взима най-активно участие в заседанията на Първото велико народно събрание в Оборище. Тук се избира комисия, която след закриването на събранието заминава за Панагюрище със задача да изработи бойния устав, план и програмата на въстанието. В състава на тази комисия е избран и Тодор Душанцалията, който заедно с Васил Петлешков, Васил Соколски, Искрьо Мачев, Никола Караджов, Найден П. Стоянов, Георги Нейчев, Ненчо Манов и поп Грую Бански се установяват в къщата на Иван Леков и започват заседанията. Тук, в продължение на три дни – 15,16 и 17 април 1876 година, под председателството на апостолите и след много бурните разисквания приемат бойния устав, плана и програмата на въстанието. За него нямало вече ден и нощ. Както е известно, въстанието избухва преждевременно. Конакът в Копривщица бил превзет. Тодор заминал незабавно из селата, за да ги вдигне на бунт. От Душанци той извел цяла чета на помощ. Когато влезли в Копривщица, узнали, че докато въстаниците са укрепвали своите позиции, извън града чорбаджиите, с помощта на циганите и различните потурнаци са извършили контрапреврат. Тогава Тодор Душанцалията със своята чета възстановил революционната власт, а всички цигани и потурнаци – контрапревратаджии събрали и откарали на два километра западно от града, където съгласно революционните закони в един дол ги избили. Това място от тогава до сега се нарича Цигански дол или Циганско дере.
След погрома на въстанието Тодор бил заловен, съден и обесен в Пловдив. Дотук за живота и дейността на този наш скромен и забравен голям герой разказахме преданията на старите хора от село Душанци.
Сега ще изложим писмените документи, които са ни оставили очевидците – неговите съвременници и съучастници във въстанието. В Сборник „Материали и документи по Априлското въстание“ – 249 стр. Изложение от д-р Спас х. Иванов – върху турските издевателства над арестуваните въстаници от Копривщица, четем: “След това турците арестували 64 души от първите дейци на въстанието и на 2 май ги повели за Пловдив… На най-жестоки мъчения били подложени в затвора на Златица Нешо Поп Брайков и Тодор Ненчов – Душанцалията.”
В Юбилейния сборник за Копривщица, протоколи № 5 и 6 на Копривщенската поборническа комисия по действията на въстаниците през 1876 година в град Копривщица четем:
ТОДОР НЕНЧОВ ДУШАНЧЕНИНА
На 25 март 1876 година по искане на Комитета прие да се зачисли член на комитета и даде клетва в къщата на Лулчо Каблешков. До провъзгласяването на въстанието беше СЪВЕТНИК в комитета, като такъв и особено за живото му участие и решителността му на 13 април беше изпроводен представител на Копривщенския комитет за Оборищенското събрание станало на 15 април с.г. От провъзгласяването на въстанието до избягванието на въстаниците в Балкана той непрекъснато изпълняваше длъжността си ЧЛЕН-СЪВЕТНИК В КОМИТЕТА.
На 2 май уловен от турските войски в Копривщица, откаран в Пловдив, осъден на смърт и обесен на десния бряг на моста на р. Марица на 15 юни 1876 година (стар стил).
Внесъл помощ в комитетската каса 30 златни турски лири.
Константин Величков описва подробно като очевидец и пострадал от зверските изтезания на арестуваните в Пловдивския затвор участници във въстанието. Дава сведения за живота, дейността и съдбата на следните дейци: Поп Никола (поп Сокол) от Брацигово, Васил Соколски, също от Брацигово и Тодор Ненчов – Душанцалията от село Душанци Пирдопско, Тодор Каблешков и др.
„В ТЕМНИЦА“ – Избрани произведения, том II, стр. 74, К. Величков пише: „Също така се забави изпълнението на смъртната присъда за Тодор Н. Душанцалията от с. Душанци, Копривщенско, мъж на около тридесет години. Той живееше в Египет, дето си беше съставил някакво състояние и беше се завърнал в навечерието на въстанието в Копривщица, за да се ожени. Увлечен от революционното движение, въстанието го беше заварило сгоден. Обвиняваха го, че е взел участие в избиването на копривщенските цигани, за което го осъдиха на смърт. Още в същия ден, когато му бяха чели смъртната присъда, приятели, които беше натоварил да действат в негова полза, бяха му обадили, че съдиите обещали да я изменят, ако им даде 400 или 500 златни турски лири.
Сестра му и годеницата му, които се намираха тогава в Пловдив, бяха тръгнали веднага за Копривщица да донесат исканата сума. Присъдата не се изпълни на другия ден, ни на следния ден. Пълна надежда се възкреси в сърцето на клетия момък. Другарите му правеха всичко, що можаха да го подкрепят в убеждението, че ще успее да откупи живота си.
Уви! Не беше време ни на алчността на турските съдии да се разчита. Обесиха го на третия ден. Сестра му и годеницата му едва се спрели в Копривщица да си отдъхнат от умора и смъртни тревоги, взели парите и тръгнали обратно за Пловдив. Когато стигнали на моста на р. Марица, видяли многобройна тълпа, че заобикаля бесилката. На нея висял човек. Погледнали като приближили до нея и познали Тодора. Въпреки всичко, той посрещнал мъжествено смъртта, когато го повикали за бесилката от затвора, тъй се простил с другарите си по съдба и извикал: „Ех, Тодоре, сватба и булка не ще видиш, голямата всеобща сватба, за която се готвехме, се превърна в невиждана касапница. Сега отивам да умра за свободата на България. Аз не ще я видя, но България ще бъде свободна!…“
Така бил прекъснат бурният живот на този голям родолюбец и славен момък.
На вратата на главната черква в Рилския манастир е записано името на ктитора Стоян Душанцалията, по всяка вероятност – чичо на Тодор Н. Душанцалията.
Заедно с Тодор Душанцалията във въстанието участват и двамата му братовчеди – Тодор Ганчов, Костадин Искров и селският мухтар Лальо Станьов. Тодор Ганчов се укривал в гората и по-късно бил заловен, когато отминала бурята и когато вече цяла Европа протестирала срещу турските зверства. Откаран в Златишкия конак, той също бил подложен на мъчения, но нищо не издал. Като добър налбантин в конака го карали да подковава конете на турските заптии. Беят, който командвал претърстванията за комити из този район, идва в Златица с обосял и окуцял кон. Когато му казали, че тук има добър майстор-подковач от арестуваните комити, той заповядал да го изведат, за да подкове неговия кон. Арестуваният подковава коня и той престава да куца, тогава беят, трогнат, му подарил живота, като го взема в Карлово, за да им подковава конете. В Карловския конак полусвободен Тодор Ганчов дочаква свободата. Когато завършила Освободителната война, в която се включва като подковач, той се установил в Карлово. След Освобождението до края на живота си, той е живял и работил в Карлово. В Душанци се върнал само, за да продаде имотите си, а къщата и двора си в центъра подарява на селото. Днешната черква „Св.Св. Кирил и Методий“ с метоха в средата на селото е построена именно на това, подарено от него място.
