През 1879 г. съдбата обръща своята ласкава страна към нашето бедно и ограбено село и ни изпраща една голяма, една светла личност – апостола, революционера и будителя Рашко Стоянов. Син на бежанец от Одринско, роден в Копривщица, другарувал с Бенковски и Стоян Заимов, деен участник в Априлското въстание в родното село на баща си Еникьой, поп Рашко е истински дар за душанчани, жадни за знания и духовност. Само много силен духом човек може да се справи със ситуацията в Душанци през 1879 г. В селото няма църква, нито училище, нито община, нито една обществена институция. Мизерията е повсеместна. Но хората са будни и оказват много сърдечен прием на свещеника, припознавайки в него своя духовен водач.
Каленият в битките революционер много бързо се приспособява към условията и прави чудеса за духовното израстване на селото. Той пристига в Душанци след един много тежък период от живота си, след Априлското въстание. Рашко Заеков е душата на въстанието в Одринско, а домът му – революционен щаб. След въстанието е заловен и хвърлен в Одринския затвор, жестоко е измъчван и насилван, поднасяли са му слама вместо храна. Спасен е от мъченията и от смъртното наказание след намесата на дипломати от Западна Европа, потресени от зверствата в тъмницата.
По време на Руско-турската война поп Рашко посреща в дома си генерал Гурко. Пламенният родолюбец смята, че това е най-щастливият миг в живота му. След Освобождението се завръща в Копривщица и не след дълго приема поканата на душанчани. Настаняват го в къщата на избягалия турски ходжа.
В Душанци поп Рашко намира своето място. Първото си богослужение той прави край развалините на старата черквица „Св. Троица“. Слага едничкото си евангелие, което пренася от черквата на с. Еникьой върху стърчащия каменен престол и зачита божието слово. Гласът му е мощен и завладяващ. Цялото село слуша със затаен дъх, хората плачат, зажаднели за божието слово, произнесено от чист и честен човек. Литургията свършва и поп Рашко започва своята прочувствена проповед. Начертава пътя, по който да върви селото занапред. След това окуражава и благославя хората. Тази му първа проповед се посреща като най-голямо събитие в селото след Освобождението. От този ден той спечелва завинаги сърцата на хората, спечелва тяхната обич, уважение и пълно всепризнание до края на своя скромен и безупречен свещенически живот.
По негова инициатива най-напред приспособяват една стая в изоставената турска къща, където сега се намира централният площад на селото, за откритото вече в нея редовно училище. След това изоставената къща на душанския поборник Тодор Ганчов приспособяват за метох, училище и селска община. Есента, когато застудява и не може да се извършва литургия на открито, около престолния камък на „Св. Троица“, поп Рашко приспособява една от училищните стаи за временна черквица. И така в 1879 година в село Душанци се слага началото на община, училище и черква. В тези примитивно приспособени стари постройки, душата на които е поп Рашко, започва неговата трескава учителска, просветителска и обществена народополезна дейност. През студените зимни месеци той системно провежда курсове за ограмотяване на възрастното население.
Същата година през есента в родното си село се завръща останалият жив член на душанския революционен комитет и участник в Априлското въстание – Тодор Ганчов, с желание да продаде своя дом и имот и се завърне окончателно в град Карлово, където се бил вече установил със семейството си. Запознава се с поп Рашко. Тази среща е съдбовна за Душанци. Срещат се двама изключителни патриоти. Тодор продава имота на идващите вече в селото нови заселници, а къщата и двора оставя в дар на селото си като пожелава в неговия двор да се построи новият божи дом. Пожелава на новия свещеник да работи за селото и заради него. Оставя част от сумите, които получава от продадените имоти за фонд – постройка на новата черква. Този високопатриотичен жест на душанския поборник дълбоко трогва всички селяни и окриля поп Рашко.
Същата година в Душанци се преселват от село Смолско известните майстори- братята Никола и Стоян Смоленски. Те дават обещание и поемат строежа. Цялото село, стари и млади се групират около опитните майстори и кипящия от енергия млад свещеник и никой не жали средства, труд и време за новия храм. Така душанчани в ранната пролет на 1880 г. на доброволни начала започват строежа на своята черква, наречена по-късно на светите братя Кирил и Методий. След две години тя извисява камбанария и без да бъде окончателно завършена и украсена, почва да функционира. Цялата организация по издигането на храма е на поп Рашко, той е душата на строежа.
До края на живота си служи и работи всеотдайно за благото на душанчани и за тяхното духовно израстване. От 1879 до 1913 г., когато идва краят на неговия скромен борчески живот, той е духовният стожер на селото.
За любовта му към Душанци свидетелства фактът, че последната му воля е да бъде погребан в Душанци, в църковния двор.
И днес в двора на храма се намира гробът му с малък паметник и скромен надпис:
Не бива да допускаме този гроб да буренясва и да остава без свежи цветя. Дължим го на човека, направил толкова много за Душанци в едно изключително трудно време. Дължим признателност и на другия голям патриот – дарил мястото за църквата и част от парите за строежа – Тодор Ганчов. Мисля, че през 2015 г. поправихме една несправедливост – изписахме името на най-големия дарител, до този момент не споменат от никого на входа на църквата, от дясната страна, на мястото, което му се полага.
Да бъде светла паметта на нашите народни будители, защото без тях – дали щеше да ни има и дали щяхме да сме същите ????
ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!
/Използвани са факти от „Из летописа на село Душанци” и Юбилеен сборник по миналото на Копривщица /20 април 1876 г. – 20 април 1926 г./
