Всяка общност си има свои характерни белези, заради които тя ти става симпатична или не чак толкова. Една от тези особености е езикът – диалект, специфични думи и фрази, анекдоти, истории. С една дума, всяка общност си има филология. И философия.
Не се чудих дълго с коя дума да започна обзорът „Душанска филология“.
пръ̀нкяй
Не съм я чувал никъде другаде – нито в района, нито в по-далечни земи. Когато бях дете, един близък приятел и известен местен зевзек, Киро Батьов, ми разказваше забавна история.
Отиваме, батьов, на ливадата и аз, млад душански зет, хората не ме познават, трябва да се представя. И много се старая, не сядам. А бабата няма-няма, току подвикне:
– Киреее, прънкяй, баба, прънкяй! Брех, ма’аму стара, ми като не знам какво е това? Оглеждам се, батьов, наоколо, всеки си намира някаква работа по ливадата – шари, ровичка… И аз така, батьов. Обаче, бабата не спира и току пак:
– Кире, прънкяй, баба, прънкяй!
Та така, целия ден, батьов. По-късно разбрах какво е и колко важно е да умееш да прънкяш – хем да съхне, батьов, хем да не му рониш цвета и да остават голи клечки.
Известна и остаряла душанска дума, която хората са измислили, трудейки се на ливадата, без да подозират, че включват в нея няколко глаголни форми. Точно това му е пъстрото на езика – да създадеш дума, просто защото имаш потребност от нея! Дума, която аз самата научих от комичната история по-горе. Няма да я откриете в тълковния речник. Търсейки нейното етимологично значение, установих, че ние – младите душанчани (тези, които не сме събирали сено) не знаем какво всъщност означава тя. От старото поколение обаче, нямаше човек, който да не я знае.
И така – „пръ̀нкяй“ означава да обърнеш сеното и след като го напече слънцето, да го надигнеш внимателно с вилата, за да може да съхне и да запази цвета и семената.
