Бъдеще неопределено (1)

Ако някой, освен нашите управници, ми каже, че обществото ни в момента живее нормално, че си имаме работеща промишленост, живо селско стопанство, процъфтяваща култура, напредничаво образование, безупречно здравеопазване, че повечето хора са от средната класа, че няма кой  знае каква престъпност, че наркоманията не е заплаха за младото поколение, а пенсионери спокойно доживяват старините си,като обикалят света и почиват в санаториуми, съм готова веднага да сложа тук точка, и вместо да си вадя очите пред компютъра, да си грабна въдиците и да се изнеса някъде на зелено.

Има ли кой да каже „да, така е…“ и да повтори с положителност (и с убеденост) цялото това дълго изречение по-горе? И не само да го повтори, но и да го продължи, като се докосне до всички други неща, които ни вълнуват днес?

Ако ти, скъпи читателю, си този, който ще го стори, спокойно можеш да не четеш нататък. Няма да ти е интересно.

Какво става с нас, с нашето общество, с нашата хубава страна, с нашето бъдеще?

И понеже наскоро една високопоставена личност на среща със студентите по случай техния празник каза, че тези млади хора на Десети ноември са били едва десетина годишни, нямало как да помнят какво е било преди това и щели да живеят в „новото демократично общество“, много бих искала да му отвърна, че народната памет не е еднодневка. И да не се надява, че те няма да правят съпоставки между „преди“ и „сега“, и че при тези съпоставки няма да откриват в какво са ги излъгали. Не, не става дума за носталгия. Става дума, че „новото демократично“ не ни направи нито по-щастливи, нито по-богати, нито по-културни и цивилизовани, нито по-свободни. Десет години са прекалено   дълъг   срок,   за   да   бъде   наричан   „преходен  период“, следователно отдавна вече сме в демокрацията. Дали тя ни харесва, всеки може да си отговори и сам. А тук се питам: какво става с …

Вера Михайловна – така се казваше първата ми учителка. Беше около трийсетгодишна, дребна на ръст, с леко чуплива къса коса, много строги сиви очи и изряден костюм. Целият й облик внушаваше респект, но кой знае защо пораждаше доверие. Подобно излъчване имат може би само свещениците, понеже са непоколебимо убедени в мисията си на този свят.

Вярно е, че не всеки учител е педагог, но има някаква закономерност в отношението на обществото към тези хора, която зависи от характера на епохата. Колкото по-необходимо е националното ни самоутвърждаване, толкова по-голям е пиететът ни към учителите. Въпросът е: кому и защо е необходимо обратното?

Бях се научила да чета още четиригодишна. Майка ми рядко ми отделяше време за някоя приказка от книгата на Андерсен, която бе донесла с останалия си багаж от Русия, а тези приказки толкова ми харесваха, че на всяка цена исках да ги знам до една. Затова ходех след нея и непрекъснато я молех:

– Мамо, кажи ми коя е тази буква.

– Остави ме на мира, не виждаш ли, че имам работа!

– Моля ти се, кажи ми какво пише тук.

Майка ми забърсваше ръцете си в престилката и благоволяваше да ми прочете цяло едно изречение. Бързах да го запомня и след това по него да разчета буквите.

Така че в първи клас научих само смятането и краснописа – през целия първи срок пишехме с молив – тънко и дебело, с лек наклон надясно, и мъката започна, когато заскрибуцахме     с     перодръжките.     Топяхме     ги     в     уж неразливаемите мастилници, една от които остави огромно синьо петно в хубавата ми кожена чанта, и ходехме с вечно изпоцапани пръсти. С химикалката – това тъй невзрачно символче на двайсети век, се запознахме едва четири години по-късно!

Макар училището ни да беше с преподаване на руски език, програмата му се спускаше от българското Министерство на просветата, така че учехме на руски всички предмети – математика, химия, физика, биология, география и т.н. История учехме по българския учебник, но в клас я разказвахме на руски. А успоредно с руска граматика и литература изучавахме и българска граматика и литература.

Бих казала, че сигурно имахме най-образцовата учителка по този предмет в света.

Когато ни пое в седми клас, Пенка Груйчева много бързо успя да ни опознае и много бързо ни отучи най-напред от вредните навици.

– Да излезе…. да излезе…. – тя държеше малкия си учителски бележник и ту надничаше в него, ту ни поглеждаше изпитателно с непроницаемите си хубави черни очи. – Да излезе Елеонора.

За този час бях отлично подготвена, така че Груйчева ми писа отличен. А на другия ден…

– Да   излезе…  да   излезе…   Елеонора,  я  излез  на дъската.

Легнала на лаврите от предния ден, не бях прочела нито ред по днешния урок. Замънках, запелтечих нещо пред черната дъска и си седнах не само пламнала от срам, но и с двойка в бележника.

На третия ден, вече спокойна, че няма начин да ме вдигнат след вчерашния позор, отново нищичко не бях чела.

– Елеонора, я да видим искаш ли да си поправиш двойката.   Излез   на   дъската   да   те   поизпитам   –   каза другарката Груйчева и ъгълчетата на устните й трепнаха дяволито.

В бележника под вчерашния лебед заплува още един.

Вечерта седнах и си научих всички пропуснати правила, а на четвъртия ден на въпроса :“Има ли желаещи да ги изпитам?“, реагирах със светкавично вдигане на ръка.

Груйчева ме погледна така, сякаш бях прозрачна и каза:

– Хайде, Силвия, излез да видим как си с правописа.

Тя не ме изпита до края на срока, но въпреки това ми оформи шестица.

Колкото до литературата, Пенка Груйчева имаше един много простичък и невероятно ефективен метод на преподаване. Първо изискваше да познаваме разглежданото произведение едва ли не наизуст (ако беше проза) и сто процента наизуст (ако беше поезия). Второ, успя да ни направи способни да мислим какво е искал да каже авторът с тази или онази дума, коя е идеята, залегнала в творбата и как, с какви средства, той постига внушението й. Никакви клишета. Никакви готови развити теми. Никакви помпозни, претенциозни, тенденциозни фрази – изобщо никакви глупости в писмените работи не минаваха незадраскани от строгото червено мастило на тази моя първа учителка по мислене.

Какво става с децата напоследък? Все вземат допълнителни уроци по български, по математика… Особено по литература трагедията е пълна. Вечно се ксерокопират развити теми, които се учат наизуст, все се публикуват обяви: „Подготвям за матура, кандидатстване в езикови гимназии и в университета“, „Продавам комплект теми по литература“. И вечно на кандидатските изпити двойките са поне петдесет процента…

А другите петдесет процента от явилите се си купуват „паролата“ със солидна пачка в зелено. Как се прави ли? Някой ти пошушва телефона на преподавателя от университета, който на приемния изпит ще бъде в комисията. Тръгваш на „уроци“ при него, там два-три дена срещу два-три бона (пак повтарям: в зелено) ти диктуват няколко теми, в които фигурира „паролата“. После на изпита можеш да пишеш каквито си искаш глупости. Важното е да не забравиш да включиш вълшебните думички. Онзи член от комисията, при когото си ходил на уроци, те разпознава по тях и… си в списъка на приетите.

Имам една съседка, бивша преподавателка в Института за чуждестранни студенти, сега пенсионерка, която дава частни уроци по български на деца, изоставащи по този предмет в училище. Тя веднъж ми разказа следния куриозен случай: „У нас идваше едно момченце. Цецко се казваше. Веднъж му преподавам за Кирил и Методий. Как създали писмеността, как превели църковните книги, как разпространявали знания по Велика Моравия и така нататък. Накрая го питам: – Разбра ли бе, Цецко?

-Да, госпожо, – казва, – всичко разбрах. Само не ми е ясно тоя Кирил къде се е запознал с тоя Методий“.