ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Има ли кой да каже „да, така е…“ и да повтори с положителност (и с убеденост) цялото това дълго изречение по-горе? И не само да го повтори, но и да го продължи, като се докосне до всички други неща, които ни вълнуват днес?
Ако ти, скъпи читателю, си този, който ще го стори, спокойно можеш да не четеш нататък. Няма да ти е интересно.
Това, което днес ме вълнува, е: какво става?
Какво става с нас, с нашето общество, с нашата хубава страна, с нашето бъдеще?
И понеже наскоро една високопоставена личност на среща със студентите по случай техния празник каза, че тези млади хора на Десети ноември са били едва десетина годишни, нямало как да помнят какво е било преди това и щели да живеят в „новото демократично общество“, много бих искала да му отвърна, че народната памет не е еднодневка. И да не се надява, че те няма да правят съпоставки между „преди“ и „сега“, и че при тези съпоставки няма да откриват в какво са ги излъгали. Не, не става дума за носталгия. Става дума, че „новото демократично“ не ни направи нито по-щастливи, нито по-богати, нито по-културни и цивилизовани, нито по-свободни. Десет години са прекалено дълъг срок, за да бъде наричан „преходен период“, следователно отдавна вече сме в демокрацията. Дали тя ни харесва, всеки може да си отговори и сам. А тук се питам: какво става с …
ТЕАТЪРЪТ
Кооперацията, където живеех като малка, бе на ъгъла на „Дондуков“ и „Бачо Киро“ и до днес се нарича „червената кооперация“. Младежкият театър се намираше на отсрещния тротоар и много често в неделя сутрин, когато там се изнасяха представления за деца, пред входа му се трупаха майки и татковци, баби и дядовци, повели за ръка момиченца с красиви рокли и с панделки в косите и момченца с пепитени или сини костюмчета и загладени перчеми. В такива утрини сградата на театъра с голямата козирка и окичена с пъстри афиши витрина заприличваше на кошер, пред чийто улей се роят пчели. Пресичах широкия булевард, заставах на опашката за билети, после влизах през някоя от загадъчно тъмнеещите врати, настанявах се удобно в червеното плюшено кресло и се потапях в насладата, изтъкана от въображение, музика, светлини и радост, наречена театрален спектакъл.
Днес, като минавам покрай разнебитените сиви стени на този някогашен храм на духовността, под чиято изпотрошена козирка от години жълтее мръсна ограда от железни платна, а зад нея зеят руините на бившия салон, с болка се питам: „Нима тук съм гледала „Трите прасенца”, нима тук съм влизала с героите от „Том Сойер“ в онази тайнствена пещера? Тук ли Котаракът с чизми превърна злия магьосник в мишле? Тук ли на Доктор Шомов му подарявах рози?… Това наистина ли беше театър?“
Във ВИТИЗ се влизаше или с дебели връзки, или огромен талант. Имах един съученик, който беше запален по математиката и мечтаеше да влезе в МЕИ. Но понеже беше невероятно надарен с артистичност, а на това отгоре бе и много добродушен, повечето от класа ни успяхме да го склоним да кандидатства и във ВИТИЗ. Тогава на кандидатстудентския изпит можеше да присъства и публика, така че отидохме да видим как ще се представи нашият Ваньо.
Председател на комисията беше покойният Апостол Карамитев.
Ваньо си изтегли билет и каза, че темата на етюда му е „Телефонен разговор“. После застана в средата на сцената. Постоя замислен две минути и…
Ваньо. Зррр!
Ваньо (вдига въображаемата слушалка). Ало… Да. Да, един момент, (протяга въображаемата слушалка към Апостол Карамитев). Вас търсят.
Залата избухна в смях и Ваньо бе приет. Но въпреки всичко, записа МЕИ-то.
Артистите бяха „привилегирована“ класа. Може би нямаше по-престижна професия от тяхната. Бай Тошо ги канеше на срещи, заделяше луди пари от бюджета за театри, филми, фестивали, чествания, почивни станции, турнета у нас и в чужбина… И те творяха. Вечер пред театрите се чуваха възгласи „Търси се!“, билети за спектаклите се купуваха с връзки, а киното… Всъщност, за киното ще стане дума по-нататък, тук искам да кажа само, че българските филми, макар невинаги да бяха шедьоври, макар между тях да имаше и посредствени, все пак за нас си бяха най-интересни. Наш език, наша проблематика, наши артисти…
Какво им стана на Десети ноември? Защо решиха, че е по-добре да си направят частни театри? А частно кино направиха ли си? Пълни ли са сега салоните им? Защо стана така, че Недялко Йорданов казва: „Театърът умира!“ И защо, когато обикновеният човек от малкия град или селото гледа отвреме-навреме телевизия, вижда предимно величията Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова и Тодор Колев? Къде са другите? Къде са младите? Само театърът ли умира или измряха и неговите създатели и творци? Или може би някъде избягаха? На Запад ли? Защо избягаха? Защо не си направиха частните театри? Нали много се пънеха?
Не „Как да оправим нещата?“, а „Защо са за оправяне?“ е въпросът. И не: „Кой е виновен?“, а „Защо е виновен?“ И тези въпроси засягат не само театъра. Те засягат цялата ни култура. Включително училищата по изкуствата, които агонизират под юмрука на демократични министерства.