Бъдеще неопределено (5)

Ако някой, освен нашите управници, ми каже, че обществото ни в момента живее нормално, че си имаме работеща промишленост, живо селско стопанство, процъфтяваща култура, напредничаво образование, безупречно здравеопазване, че повечето хора са от средната класа, че няма кой  знае каква престъпност, че наркоманията не е заплаха за младото поколение, а пенсионери спокойно доживяват старините си,като обикалят света и почиват в санаториуми, съм готова веднага да сложа тук точка, и вместо да си вадя очите пред компютъра, да си грабна въдиците и да се изнеса някъде на зелено.

Има ли кой да каже „да, така е…“ и да повтори с положителност (и с убеденост) цялото това дълго изречение по-горе? И не само да го повтори, но и да го продължи, като се докосне до всички други неща, които ни вълнуват днес?

Ако ти, скъпи читателю, си този, който ще го стори, спокойно можеш да не четеш нататък. Няма да ти е интересно.

Какво става с нас, с нашето общество, с нашата хубава страна, с нашето бъдеще?

И понеже наскоро една високопоставена личност на среща със студентите по случай техния празник каза, че тези млади хора на Десети ноември са били едва десетина годишни, нямало как да помнят какво е било преди това и щели да живеят в „новото демократично общество“, много бих искала да му отвърна, че народната памет не е еднодневка. И да не се надява, че те няма да правят съпоставки между „преди“ и „сега“, и че при тези съпоставки няма да откриват в какво са ги излъгали. Не, не става дума за носталгия. Става дума, че „новото демократично“ не ни направи нито по-щастливи, нито по-богати, нито по-културни и цивилизовани, нито по-свободни. Десет години са прекалено   дълъг   срок,   за   да   бъде   наричан   „преходен  период“, следователно отдавна вече сме в демокрацията. Дали тя ни харесва, всеки може да си отговори и сам. А тук се питам: какво става с …

Бях във втори клас, когато ме приеха за чавдарче. 3а да се обясни тази реалия, трябва да се обясни кажи-речи цялата партийна йерархия.

Едно е да си някакъв там първокласник с обикновена тъмна униформа, друго е да си с униформа, украсена лазурно-синята връзка на чавдарчетата (наречени така на името на партизанската бригада „Чавдар“), трето е да си с униформа, обаче накичена с гордия пламък на пионерската алена връзка, четвърто е да си с униформа, но със скромната значка на комсомолец, пето е да си в джоба с партиен билет, шесто – да си партиен секретар, оттам нататък – член на партиен комитет, партиен секретар от еди-какъв си мащаб… А да си Генерален секретар на Политбюро…. е все едно да си цар.

***

Приемането беше много тържествено. Проведе се в Дома на Българо-съветската дружба и според традицията – на Трети март – деня на Освобождението от Турско робство (може би заради това някои си мислеха, че „чавдарче“ идва от „Чавдар-войвода“, а не от кръстената на него партизанска чета, но не си даваха сметка, че въпросният войвода няма нищо общо с партийната йерархия). Бяхме се готвили ПОЧТИ цяла година за мига, когато щяха да ни вържат копринените сини връзки. Бяхме си учили стихчетата: „Чавдарчето е примерно дете – играе, пее, учи се, чете!“ – “ Малките чавдарчета са добри другарчета“ – „Чавдарчето труда обича , на помощ първо се притича“ – нещо като Евангелие за чавдарчета. И отново човек си мисли, че за една нощ е пораснал.

Всъщност, зависи от човека. Мнозина от съучениците ми, предимно момчетата, ползваха синята си връзка или за биберон (тесните й краища бяха вечно влажни от дъвчене), или за носна кърпичка (може би защото майките забравяха да сложат в джобовете на престилките им подобна принадлежност), или просто я забравяха у дома.

След като постигнехме тази цел, пред нас се възправяше следващата – да станем пионери. Званието „пионер“ беше свято. Пионери бяха Тимур и неговата команда (има се предвид – „дружина“), и Павлик Морозов (който в името на антифашистката идея се отрекъл от собствения си баща, както впрочем повелява и Христовата вяра, само че в името на друга, но не много по-различна идея), и героите на безброй романи, повести, стихове и песни, които учехме тогава.

Тържественият звук на фанфарите, вълнуващата церемония отново в Дома на Българо-съветската дружба, носталгичното сбогуване със синята вратовръзка („Сбогом, чавдарке, сестричке любима…“) ни въведе в страната „Пионерия“ с нейните: „За труд и отбрана – бъди готов! -„Винаги готов!“ и „Рапорт даден!“ – „Рапорт приет!“ (с което сега се шегуват, да не кажем: „гаврят“ кукувците).

И отново имаше момчета, които ползваха този път алените си връзки за биберони, носни кърпи или просто ги забравяха у дома.

В комсомола се влизаше по желание. Не на конвейер. Само че към некомсомолците отношението беше като към враждебно настроени младежи. Какво значи „враждебно настроени“ ли? По онова време наред с думите „предан“, „самоотвержен“ и т.п. също толкова често се използваха и : „вражески“, „враждебен“, изобщо с корен „враг“, характеризиращи хората, които не приемат комунистическата идея, всячески пречат на нейното осъществяване и привличат на своя страна колебаещите се. Аз и досега не виждам какво неестествено има в това, че някои врати са били затваряни за тях. Не може да си враждебно настроен към дадена идея и същевременно да претендираш нейните радетели да те приемат като свой. Днес нещата не стоят по-различно.

По-хитрите бяха схванали тази логика, и макар враждебно-настроени, се нагаждаха към конюнктурата, в резултат на което лека-полека се добраха до ръководни постове, до привилегии, до облаги и в крайна сметка опорочиха външния вид, лицето на самата идея. Нея самата не успяха да компрометират – това би било равносилно на възможността да свалят Христос от небето и да го кръстят „Сатана“, при което да им повярват милиони хора.

Калина, съученичката ми от гимназията, за която по-нататък пак ще стане дума, беше единствената, която успя да ме изагитира да отидем в „Александър Невски“ в нощта срещу Великден.

– Какво ще правим? Нали знаеш, че милицията опъва кордон и не пуска никого без специален пропуск?- попитах я аз.

– Ще намеря пропуск. Ще дойдеш ли?

– Но довечера по телевизията ще дават „Тримата мускетари“. Страхотен филм е.

– Те нарочно пускат на Великден такива филми, за да не ходим на черква.

– Добре де, какво толкова ще видим в тая черква?

– Ами патриархът ще отслужи литургия, после от неговата свещ хората ще си вземат огънче, ще си го подават един на друг, и ако успееш да занесеш свещта си чак до вкъщи, без тя да угасне, цяла година ще имаш късмет. Много е интересно, ще видиш.

Вечерта конна милиция охраняваше района около „Александър Невски“ от „Евлоги Георгиев“ до ЦУМ и от „Сливница“ до „Патриарх Евтимий“. Около другите черкви също имаше кордони, хората трудно си пробиваха път до тях, по улиците беше пълно с народ, особено с младежи. Над града витаеше някаква възбуда, треска, каквато те обзема, когато посягаш към нещо забранено в мрака, обещаващ да запази твоята анонимност.

Напредвайки с лакти в навалицата, стигнахме до онзи кът в храма, където Христос е изобразен как нахранва множеството със седем риби и три хляба. Край нас плътно едни до други стояха известни артисти, певци и музиканти. Вперили любопитни погледи към олтара, плувнали в пот, едва дишащи от липса на въздух в претъпканата и окадена от свещите и тамяна църква, те стояха там – невярващи, лицемерни, надменни, „заслужили“, „народни“, доволни, че утре щяха да се похвалят къде са били снощи.

– Хайде да си ходим.

– Къде ще си ходим? – смая се Калина. – Не виждаш ли как сме заклещени! Докато другите не тръгнат да излизат, не можем да мръднем оттук!

– Аз си отивам.

Да изляза от храма се оказа по-лесно, отколкото да вляза в него.