ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Има ли кой да каже „да, така е…“ и да повтори с положителност (и с убеденост) цялото това дълго изречение по-горе? И не само да го повтори, но и да го продължи, като се докосне до всички други неща, които ни вълнуват днес?
Ако ти, скъпи читателю, си този, който ще го стори, спокойно можеш да не четеш нататък. Няма да ти е интересно.
Това, което днес ме вълнува, е: какво става?
Какво става с нас, с нашето общество, с нашата хубава страна, с нашето бъдеще?
И понеже наскоро една високопоставена личност на среща със студентите по случай техния празник каза, че тези млади хора на Десети ноември са били едва десетина годишни, нямало как да помнят какво е било преди това и щели да живеят в „новото демократично общество“, много бих искала да му отвърна, че народната памет не е еднодневка. И да не се надява, че те няма да правят съпоставки между „преди“ и „сега“, и че при тези съпоставки няма да откриват в какво са ги излъгали. Не, не става дума за носталгия. Става дума, че „новото демократично“ не ни направи нито по-щастливи, нито по-богати, нито по-културни и цивилизовани, нито по-свободни. Десет години са прекалено дълъг срок, за да бъде наричан „преходен период“, следователно отдавна вече сме в демокрацията. Дали тя ни харесва, всеки може да си отговори и сам. А тук се питам: какво става с …
Училището
Моите ваканции
Театърът
Киното
Идейните убеждения (I)
Идейните убеждения (II)
ЗА ИДЕЙНИТЕ УБЕЖДЕНИЯ (III)
Всъщност, след годините, прекарани в България, майка ми говореше един особен български – някаква смесица от двата езика:
– Като малка аз не можех да вървя спокойно, всьо тичах, всьо тичах. Гледам хора – вървят, зяпат по витрини. Просто чудно ми – какво има да зяпат! На училище – тичам, от училище пак тичам. По четыре километра напред и по четьыре назад. Ох, а помня одна зима, близо до гора срещам волк. Не можеш да представиш какъв ужас! През лято волк не се среща. Има храна, разни зайцы, те не гладни и не излизат в поле, страх ги от хора. И стоит този волк – глава наведена, очи зелени – страшно ми станало! Как така бил сам – не мога да обясня, те нали обычно в стая ходят (са в глутница). Крака ми се подкосиха. Стоя посреди дороги и ни напред, ни назад. Така съм се уплашила, че чувам как уста ми сама говори: „Царица-мать небесная, прости и спаси… Царица-мать небесная…“ И полека-полека тръгнах… Какво било това чудо – убей (убий ме), не мога да обясня , но волк изведнъж подвил опашка, обърнал се и тръгнал към гора… А аз пак се затичала.
Тя бе родена на седемстотин километра от Москва.
Какво са седемстотин километра за една страна, в която от Москва до Владивосток с влака се пътува цяла седмица? Седемстотин километра – ей къде е. Седемстотин километра за страна като Русия са толкова смешно малко разстояние, колкото смешно малки са страни като България, флиртът на Клинтън с Моника Люински или някаква си композиция, натоварена със злато и експедирана един ден в незнайна посока от незнаен руски предприемач?
Родното село на майка ми… Нито ток, нито радио, само седем дървени къщи, наколни бани на реката, огромни ливади с трева до раменете, лес, пълен с малини и гъби, пълчища от комари. Огромната, варосана руска печка, около която всъщност се намираха всички останали помещения: кухнята, антрето, голямата гостна и малката спалня; зимника под гостната, до който, след като отвориш огромния капак на пода, води стръмна дървена стълба, в него – загадъчен мрак, изпълнен с дъх на туршия от гъби, насолени в каца, вечер, полусенките на осветената с газен фенер стая – самоварът върху огромната маса, отрупана с чинии, в които има не само от същите тия солени гъби, но и сметана, за качествата на която „Нестле“ може само да мечтае, кисели краставички, каквито човек никога няма да вкуси, ако не отиде да ги опита именно там, варени картофи, дето са уж нещо простичко, но не случайно се наричат „картошка в мундире“, именно „в мундире“, а не “ в рубашке“, “ в шинели“ или кой знае какво още, и малиново сладко с такъв дъх, какъвто малиновото сладко не излъчва никъде другаде по света, освен в Русия…
А ей от онзи ъгъл на стаята, през малкото прозорче на резбованата рамка над мъждукащото кандилце хем благо хем строго те гледат очите на Богородица и Младенеца.
Тази неголяма, съградена от тъмни дървени трупи селска къща с изрязани сърчица по капаците на прозорците имаше бухнал покрив от слама, която нощем шумолеше тихо, приютила щурчета и звезди.
Ами ритуалът на руската баня?! Ах, какъв ритуал!
Слънцето се е изкачило вече високо горе и с умиление оглежда безбрежните си владения. Из въздуха се носят къдравите песнички на невидима чучулига. Някъде далеч, увлечени в неудържима игра, викат и се смеят деца. Реката – блеснала гигантска сребърна змия, бавно се вие и пълзи през ширналото се до хоризонта поле. И там, в нея, близо до брега, като на кокили, е застанала малка къщичка. Изтрополяваш по дървеното мостче, отваряш ниската тясна врата и се озоваваш в миниатюрно преддверие с две педи остъклен прозорец. Отляво срещу теб, застлано с бял чаршаф, има нещо като миндерче. Отдясно до него – още една врата. Окачаш дрехите си на закачалката над миндерчето и влизаш. През гъстите като каймак кълбета пара едва успява да проникне светлината на отсрещното прозорче. Горещината е непоносима! Затова сядаш върху влажната тясна пейка и полека-лека започваш да свикваш. През това време мама покрива косата ти с брезова шума и с малка метличка също от брезови клонки започва лекичко да те потупва по цялото тяло. А ти гледаш от какво се прави тази ужасно много пара. Срещу теб има нещо като камина, в която гори буен огън, а отгоре са натрупани камъни. От време на време с огромен дървен черпак мама гребва от водата в кацата и я плисва върху тях. Камъните започват сърдито да съскат и в яда си бълват толкова много бяла мъгла, че изпълват с нея цялата баня. От потупванията на брезовата метличка и от горещата влага кожата ти става червена като на сварен рак. Тогава мама маха от косата ти шумата и те извежда в преддверийцето. Студът е непоносим! Но само в първата секунда. Лягаш върху бялото миндерче и пак започваш да свикваш. А после отново се гмуркаш в кълбетата от пара. Тогава те намазват с мед! От главата до петите. И ти казват: „Когато това се стече от теб, си готова“. И отново те слагат да седнеш на топлата влажна пейка. После те изплакват с много вода, пак те извеждат, обличат те и те отвеждат у дома. Там баба веднага ти налива чай, хапваш няколко лъжици сладко от малини (непременно от малини!) и те слагат да си легнеш. И чак тогава настава онзи неописуем миг на блаженство… Не, той наистина е неописуем! Косата ти е искряща мека свила. Лицето ти диша с всяка фибра. Тялото ти е леко перце от ангелско крило и се носи нагоре, нагоре… докато не се озове в рая. И от този рай не можеш да слезеш дни наред.
Същинско кръщение!
***
Но да се върнем на идейните убеждения Днес, когато гледа телевизия, независимо дали държавна или частна, човек добива впечатлението, че щом „влезем в Европа“, България веднага ще заприлича на Швейцария – чистичко, приветливо-усмихнато, неутрално, богато и спокойно. И понеже никой не може да зададе на телевизора въпрос, на който тутакси да получи отговор, никой не го и задава, а и телевизорът не отговаря например на следното: знае ли Европа, че нашите фрески в Боянската църква са се появили с векове по-рано от европейските ренесансови творби? Знае ли Европа, че компютрите, в които се е окопала, са измислени от българин? Изобщо – знае ли Европа, че ние не сме някаква провинция на островите Папуа? По-жалкото обаче е, че никой не пита: ние ли искаме да влезем в Европа или тя иска да дойде при нас? От завоалираните изказвания на западни и наши политици, мениджъри и търговци много трудно се долавят нюансите в думите им, които, благодарение на „средството за масова информация“ обръщат същината на проблема на сто и осемдесет градуса. Ако става дума за отпускане на помощ за подобряване работата на АЕЦ „Козлодуй“ например, има се предвид не отпускане на валута, а оборудване на централата да речем с компютри, които не намират пазар в преситения от стоки Запад. Така той хем пласира компютрите си, хем после трябва да му ги плащаме, хем валутата си остава у него, хем той се представя за благодетел. Не започваме ли да приличаме на заблудена овца, която мечтае за добре почистена топла кошара, нищо, че „добрите й стопани“ ще я стрижат, доят, да не говорим, че а окуцяла – а отишла под ножа?
Само че тук си говорехме за идеологическо възпитание. За телевизията – виж следващата глава.